Ревю - "Ритматистът" от Брандън Сандерсън

Навърши се ЕДНА година от създаването на блога ми за книги и събития! Повече (тоест егоистична реч, в която разправям за изминалата година…) ще може да прочетете тук! (като сложа линка разбира се….)

Книгата за днес!
Име – Ритматистът
Автор – Брандън Сандерсън
Страници – 360
Година на издаване – 2012
Корици - твърди
Жанр – Стийм пънк/Фентъзи,
Целевата аудитория - Young Adult/Teen

Изобщо не знам от къде да започна. Всичко ми е малко на мешана скара в главата, така че както дойде.

Брандън Сандерсън… Автор с редица бестселъри зад гърба си… Човекът довършил колелото на времето… Писателят написал Мъглороден… И въпреки всичко, това е първата негова книга, която взех в ръце. Книга, която далеч бяга от сериозния му стил.

Ако трябва да говоря за "Ритматистът", то трябва да започна от самата Ритматика. Ритматиката е наука представляваща смеска между геометрия, изобразително изкуство и стратегия. Посредством Ритматиката, Ритматистите  рисувайки/чертаейки с тебешир, създават силови полета, отбранителни кръгове, мощни залпове или живи двуизмерни тебеширени фигури.

Ритматиката е основното средство за предпазване от дивите тебеширчета в Небраск и за това в Съединените Американски Острови има 8 училища за ритматисти. В тези училища влизат момчета и момичета, избрани от господаря, тоест са минали определена церемония в Монархическата църква. Единствено тези избраници могат да практикуват ритматиката. За всички останали линиите от тебешир са просто линии от тебешир.

Всичко в Ритматиката се основава на точни геометрични фигури, добре подбрана стратегия и бързо мислене. Авторът наистина е сложил елемента на стратегическата игра. Често Ритматическите дуели приличат на Старкрафт мачове, в които двамата опоненти се опитват да разгадаят стратегията на другия и често нещата се решават от бързите рефлекси на дуелиращите се.

Ритматистите обаче са много затворена общност. До тяхното знание не се допуска никой външен и дори контакта с някой неритматист се води за нещо много странно и недобре прието.

Всичко това разбираме от Джоел, главният герой, който е супер запален по Ритматиката и постоянно говори за нея. За жалост обаче… той не е ритматист. Знанията му по ритматика са наистина зашеметяващи, но неговите линии никога няма да оживеят колкото и перфектни да са те. Момчето обаче не се отказва да следва мечтата си и прави всичко възможно по въпроса. Накрая се озовава в разследването на мистериозни отвличания извършени от ритматист…

Историята е готина. Спазва традиционният Young Adult Fantasy модел. Не е нещо невиждано, но пък е разказана по доста увлекателен начин и изобщо не натоварва мисленето.

Джоел като персонаж е доста дразнещ тип. Той е абсолютен егоист и постоянно като всеки такъв мисли за себе си. Това ме изкара извън нерви. Рядко се намира персонаж, който да ми е толкова антипатичен и същевременно да не мога да му се насладя. За радост, героят наистина израсна в книгата и определено имаше сносно развитие на персонажа.

Мелъди пък беше изключително сладкия сайдкик на главния герой. Постоянно оплакваща своята мелодраматична трагедия и обвиняваща всичко и всички наоколо за своите беди и нещастия, тя беше най-уникалният персонаж, за който съм чел последно време. В нея имаше заряд, който караше книгата да се стопява.

Мелъди е абсолютната противоположност на Джоел. Тя е ритматистка и постоянно кълне призванието си. Дъщеря на двама ритматисти и имаща шест (някъде там) братя и сестри, също ритматисти, постигнали всичко, което може да се постига, тя има ужасна липса на мотивация и познанството и с Джоел изобщо не и помага да се пребори с това. Но пък е богата. Парите, които тя има за месец, семейството на Джоел сигурно не изкарват за години.

Въпреки всичко това Мелъди е самотна. Нуждае се да има някой до себе си. Няма нито приятели, нито някой друг, с който да общува. Тогава се среща с Джоел. По редица обстоятелства те започват да си говорят и дори успяват да станат приятели. Точно ТУК ви идва да фраснете този гаден егоистичен мухльо с нещо по ТИКВАТА, защото той просто не може да я забележи. През неговата гледна точка, която е с една дума "РИТМАТИКА", всичко останало просто не е интересно…

 

Обожавам този Slice of life елемент! Такива реални любовни истории направо ми пълнят душата. В нито един момент действията на Джоел и Мелъди не ми се струваха пресилени. Нямаше несъответстващи на героите действия, всичко се чувстваше натурално и изкренно. Както се казва Still a better love story than twilight!

 

Обстановката в света е алтернативна реалност на нашата. Джосеунгската империя е завладяла цяла европа, а Ацтеките още властват над Южна Америка. Всяка модерна технология се захранва от пружини. По страниците на книгата ще видите механични крабове косящи тревата, механични коне служещи за превозни средства, влакове минаващи през океана, захранвани от пружини, много стенни часовници, а всички герои ще са облечени в характерно за 18-19ти век костюми и униформи.

 

Чертежите/Рисунките, които виждате в тази статия са прилежно добавени към уникалния дизайн на книгата, като дават възможност да си представите и да помислите над сложните защити и ритматически линии. От към оформление, това е най-красивото нещо, което съм чел!

 

Като цяло книгата е приятно леко четиво, което донася чувство на заситеност откъм литературни приключения. До колкото разбрах това се води книга първа и се очаква да се получи трилогия. Нямам никакво търпение!

 

С това завършвам малката си обиколка в Young Adult Fantasy жанра. Следващото нещо, което ще ревюирам ще е Звездни Асове на Андрей Христов, но за сега съм хипер разочарован.

 

Приятен и пълзотворен ден от мен и умната! ^_^

Ревю - Тайните на безсмъртния Никола Фламел - Чародейката.

Здравейте, приятели! Дойде времето за поредния пст в блога. Знам, че закъснях с една седмица и ще те се опитам това да не се повтаря.. Надявам се долните редове да ме компенсират...

Днес ще си говорим за шестата книга от поредицата  - Тайните на безсмъртния Никола Фламел, която се казва Чародейката. Книгата представлява поредното Young Adult - Teen фентъзи, което се развива в настроящето.

Историята на първите 5 книги ни запознава с приключенията на брат и сестра - близнаци, на които им е предопределено да спасят или разрушат света. Авторът взаимства от всякакви митологии, така че докато разлиствате страниците не трябва да се очудвате, ако се появяват герои като Марс Ултор, Прометей, Хеката, Бастет, Изида, Озирис. Майкъл Скот, който е експерт в Митологията и Фолклора, не веднъж казва, че единствените герои, които той си е измислил са точно двамата главни персонажи - Джош и Софи Нюман.

Освен древните (боговете), в тази поредица ще видите и много реално съществували личности, които са придобили безсмъртие. Герои като Никола Фламел (известен алхимик от 15-16ти век), Николо Макиавели (известен политик от 14ти век), Доктор Джон Дий (бележит математик, астроном, астролог, окултист, навигатор, империалист и консултант на кралица Елизабет I), Жана Дарк и дори Уилям Шекспир ще красят историите за вълшебство и древна конспирация.

Шестата книга развива историята на няколко фронта. Никола Фламел, жена му Пернел, Николо Макиавели, Били Хлапето, Марс Ултор, Один и Хел, ще се впуснат в битка за остров Алкатраз, докато японският безсмъртен Нитен, Циглалалал и Прометей ще им пазят гърба срещу свирепите спарти. В друго време Сен Жармен, Жана Дарк, Уилям Шекспир, Паламед, Скатах, Джон Дии и Верджиния Деър, ще се озоват посредата на една битка, която ще реши - ще потъне или не великия остров Дану Талис -Атлантида. Разбира се, в онази битка ще вземат участие и Джош и Софи, които ще бъдат изправени пред трудни избори. И всичко това ще е гениално планирано от Авраам Мага и Моретю.

 Реално, авторът има много добро чувство за архитектура и майсторски строи сюжета, особено в последните няколко стотин страници. Всеки персонаж е там, където е, не защото така е решил автора, а защото там го е отвел жизнения му път.

Героите в последната книга са нещо наистина впечатляващо. Когато авторът им отнема безсмъртието и ги кара да видят света по друг начин, всичко се променя. Те престават да са недостижими, започват да имат слабости и желания, неиречени думи и страдания, тоест големият камък, който ги давеше първите 5 книги - това, че са безсмъртни и са преживяли какво ли не и просто ти е скучно, че този е, както алхимик и магьосник, така и астроном, съветник на кралицата, таен агент и така нататък - този фактор напълно се изпарява и героите наистина оживяват.

И дори историята да ми хареса, да ми харесаха и персонажите, да ми хареса и развитието, не мога да си затворя очите за нещата, които не ми направиха добро впечатление. Първото от тези неща е това, че историята в последната книга се гледа от 10-15 гледни точки, от които нито една наистина оригинална и наистина правеща голямо впечатление. Друго дразнещо нещо бяха нечовешки дългите монолози от тип, Аз съм наричан еди как си, от еди кои си и еди как си от еди кои си и съм дошъл на земята с еди каква си причина... Сериозно това ми бъркаше в здравето. Да, знам, че това придава "древност" на образите, обаче това не е Хамлет, а фентъзи, което се старае да подържа някакъв ритъм. Тези изцепки даваха дозата епичността, заради което бяха сложени, но същевренно принасяха и за една монотонност и забавяне на действията.

Колкото и да имаше неща, които да ме отвращаваха от книгата, в крайна сметка и се насладих напълно. Смятам, че си струва парите, дори и ако не заради литературното приключение, то за докосването до това необятно знание, което има автора по темата "Митологии и Митове".

Това е от мен! Следващата книга, която ще попадне под моето внимание е Ритматистът на Брандън Сандърсън

Ревю - Град от Кости на Касандра Клеър

Здравейте, приятели! Извинявам се за късния пост, след повече от 20 дни, но просто така се стекоха обстоятелствата.

Книгата за днес е на Касандра Клеър и се казва Град от Кости. Още от сега казвам, че ще представя личното си мнение за този "шедьовър на изкуството", което за жалост е доста негативно. Ако сте бурен фен на поредицата и искате да прочетете колко невероятна е книгата и колко оригинална е тя – е това няма да се случи или поне не и в този блог.

Когато започнах книгата, си нямах и на идея от биографията на Касандра. Не исках да се обременявам, с каквито и да е негативни мнения по неин адрес. Харесваше ми идеята за Ангелите, Демоните и Нефелимите и си умирах да видя как тя е развила идеята. Нямаше и десет страници, когато останах попарен и шокиран от това, което чета.

Случката – Момче и момиче се редят на опашка пред тийнейджърска дискотека. Когато влизат вътре, започват да танцуват. Мацката, през цялото време гледа къде ли не, за да забележи как влюбена двойка се шмугват през една врата, а след тях бързат двама костюмирани с ножове. Мацката решава, че най-добрият начин за действие е да изпрати приятеля си да вика охраната, а самата тя да отиде САМА срещу ДВАМА с НОЖОВЕ и да спаси усамотилата се двойка. Когато влиза вътре САМА срещу ДВАМА с НОЖОВЕ, започват едни плоски разговори, които са присъщи на аматьорски актьорен състав, които рецитират сцена, написана от дванайсет годишна лигла. Самите реплики от типа "Ти си виждала децата на нощта."…

Преглътнах и продължих натам. Казах си, че по нататък може и нещо да се управи или да се появи поне една сюжетна линия, която да ми хареса. Голяма грешка.

Момичето – Клеъри – главната героиня получава обаждане от майка си. В това обаждане майката крещи и се вайка, кажи речи я убиват или нещо подобно. Момичето се  затичва към вкъщи, като игнорира събеседника си. По време на тичането, авторката описва пътуването на Клеъри в топлата нощ, като плуване във вряща супа…НО НЕ ТОВА НЕ Е НАЙ-АБСУРДНИЯТ МОМЕНТ. Когато мацката стига до вратата, започва да си говори празни приказки със съседката от долния етаж (Facepalm). Изкачила стълбите, тя се озовава пред вратата на апартамента. Авторката споменава, че Клеъри имала лошо предчувствие. Е НЕ БАНАН! и така нататък…

Спирам с преразказите дотук. Исках просто да ви дам малко идея за какво говоря. Следваща станция – "Героите" в книгата.

Клеъри Фрей – Абсолютно неадекватната млада дама, чиято връзка между първа и втора сигнална система съществува само, когато авторката остане без персонажи, които биха могли да заемат това място. За характер в тази книга не може да се говори изобщо. Всеки прави това, което е нужно на авторката в този момент, без очевидна причина и без очевидно да има тези характеристики. Нещата просто се случват. През повечето време тази девойка е влюбена в "грубия" Джейс и другото наистина е по усмотрение на Касандра Клеър, което обикновено е също толкова нелепо като горните два примера.

Джейс Уайланд – Той е жестокият убиец на сенки, който е толкова нахален, че си бърка  носа навсякъде, където може. Въпреки, че авторката всячески се опитва да го направи "готен" и "много готен" (да нарочно бъркам думата) "абсолютен непукист" и "невероятен човек", Касандра Клеър с лекота намира начини да разбие на парчета вече изградения му образ, когато разбира се и е нужен друг персонаж. Забравих да спомена, че той е рус и много, много готин…е поправих тази грешка.

Магията – С остри, подобни на магически пръчки, стилита те рисуват руни, които нямат каквато и де е връзка, както и каквато и де е лимитация. Каквото им трябва, това правят. По земята съществуват долноземци (половин демони), демони, ловци на сенки (нефелими) и хора. Хората биват наричани мундани и не виждат нищо от магическият свят. Има цели градове, които са като перон 9 и 3/4… Упс.

Тук пристигнахме до втория най-голям проблем на книгата. Няма капка оригиналност в  това парче хартия. По-горе казах, че в началото се смилих над авторката и не поразрових надълбоко, но след като се разочаровах толкова много, реших все пак да видя какво е писала тази жена. Достигнах до просветлението, след изчитане на две, три ревюта, в които бяха наблегнали на следното. Авторката е станала известна след написване на три фенфикшън книги за Драко Малфой по вселената на Дж. К. Роулинг. Изведнъж успях да си навържа фактите и всъщност осъзнах, че чета някаква смеска между Хари Потър и Здрач, което напълно ме отврати.

Приликите –

"I know writers take inspiration and ideas from other sources (I do it to). However, a writer should use multiple sources and not lift wholesale from a single work.

Valentine=Voldemort

Clave=Ministry of Magic

Shadowhunters=Order of the Phoenix

Clary,Jace,Simon,Alec=Dumbledore's Army

Circle=Death Eaters

Jace=Draco (fandom)/Book-Ron

Isabelle=Ginny (bookwise)

Simon=Neville/Harry

Institute=Leaky Cauldron/Knightbus

Hodge=Wormtail/Dumbledore

Silent Brothers=Dementors

Jocelyn=Narcissa Malfoy

Luke=Lupin/Sirius (Didn't the Draco Trilogy have Sirius and Narcissa hook up?)"

                Из поредното негативно ревю в интернет, което прочетох.

От тук може да забележите, че Касандра Клеър на места дори не е сменила генерално имената на героите. Тя просто е взимала на огромни парчета и ги е поставяла в своята пародия на книга. Аз най-много се отвратих в момента, в който чичото на главната героиня, който се казва Люк, се оказа, че се казва Лушъм и на всичкото отгоре е Върколак. Тогава започна да ми се повдига от това, което чета. Преживях, че Кръга е едно към едно с Смъртожадните, преживях Тихите Братя, преживях и Клейва, но това ми дойде малко в повече.

Името на книгата - Това са мен беше последния пирон в ковчега на Касандра Клеър. Градът от кости дори не беше второстепенна част от книгата. Това беше едно безидеино пътуване, в което нямаше никакъв смисъл и нямаше главно отношение към историята. Някои биха казали, че името е метафорично, но....не. Сериозно НЕ. Имена като Джейс великолепния, Сенки от миналото и Ловци на сенки, биха били доста по-адекватни названия на това "нещо".

Заключението –

Спирам до тук, защото все някога трябва да спра, а имам още много да говоря за тази книга. Харесвам генералната концепция на Ангелите и Демоните. Бих харесал нещо, което е добре написано, добре обосновано и е от части оригинално. Харесах филма Екзорсиста (гледал съм го преди много време) и си мисля, че има потенциал в този жанр. Просто тази жена трябва да зарови глава в пясъка и просто да се скрие в дън земя. Редактора и също. Официално мога да кажа, че това бяха най-зле похарчените 15 лева тази година. Надявам се да не направите същата грешка. Ако пък решите все пак да видите за какво става въпрос, дерзайте, но на ваша отговорност. Приятен Ден/Лека нощ от мен и до нови срещи!

Ревю - Похитителят на мълнии, Рик Риърдън

            Днес темата ще е подрастващата литература и по-точно – Можем ли ние, порасналите деца да извлечем същата доза удоволствие и приключения, като някой на дванайсет, когато четем такива книги?
             Първо ще кажа, че прочетох изключително негативно ревю за книгата и това доста ме накара да се замисля. Мацката я критикуваше, наричайки я долнопробен боклук, който не си заслужава четенето, както и абсолютно копие на Хари Потър и така нататък.
             Нека започнем с това, че между Пърси и Хари нямаше нищо общо. Да, горе долу концепцията е същата, но развитието на персонажите в Пърси Джаксън надделяваше и според мен разби ченето на 5те книги за Потър, които съм чел,  с един силен ъперкът, а дори не съм минал цялата поредица.
             Пърси наистина показва себе си в книгата. Можете да проследите неговия прогрес не само като характер и мисловна дейност, а и като привързаност към останалите персонажи.
            За такъв тип книга, държането на главния герой доста ме учуди. Предполагах, че ще се окаже абсолютно неадекватен тип, който очаква някой да свърши всичко вместо него, а той невинно да хленчи отстрани и да моли за Мама. Познал бях само за абсолютно неадекватния тип, за всичко останало бях сбъркал. Главният герой беше супер активен, доста остроумен и показваше стабилност и смелост, които оцених подобава.
            Да се върна на концепцията – Момче с дислекция и синдром за загуба на вниманието е на път да го изгонят от шестото училище за шест години. Всичко това е породено от невъзможността му да се представя като другите деца, което го вбесява и го кара да прави глупости, които не свършват с добър край. На училищната екскурзия Пърси (главният герой предполагам) просто не издържа неадекватното поведение на една от съученичките си и едвам се стърпява да не я удари, когато водата от фонтана се повдига и я прасва като стегнат юмрук. За негов късмет обаче, точно най-страшната учителка го е набелязала и веднага се втурва да го наказва. И точно тогава всичко се обръща с главата надолу. Изправя се лице в лице с фурия и с помощта на химикалка превръщаща се в меч успява да я изгони. Поне за сега. И да точно толкова несвързано и пленително е.
            Плюсовете на книгата са точно тези моменти, когато за секунди всичко се преобръща, нещата започват да изглеждат немислими и Пърси и компания трябва да се справят, както могат. Тези ситуации са много наброй и не се припокриват, което дава едно чувство на неизвестност към главния сюжет. Като добавим всички пророчества, сънища и така нататък, които пък по своему обозначават рамките на приключението и дават допълнителни неща, които да тревожат главния герой, нещата си идват на мястото. Книгата си струва да се прочете.
            Кои реално са минусите на книгата? Липсата на реалност. Няма реално поставено ежедневие, което да е залегнало над читателя и с което да сравнява подвизите на героите. Той е принуден да свързва всичко със собствените си преживявания, което доста намаля силата на някои моменти. Просто спира да ти прави впечатление, че са на подвиг. Започва да се заражда едно чувство, все едно всеки ден вършат такива неща. Другото, което не ми хареса е обяснението за огромната бройка от деца на богове на приблизително еднаква възраст. Знам, че това се преглъща, но все пак не ми се понрави.
            Отговорът на въпроса от първия абзац е много лесен, особено  като се замислите. Реално, дванайсетгодишните виждат това като приключение и реалност, докато ние го виждаме като спомен и дори се гмурваме още по-надълбоко, защото наистина ни липсват тези моменти. Убедих се лично, че книгата би се харесала и на двайсетгодишен.

            Както казва петия Доктор (Doctor Who) - There's no point in being grown up if you can't be childish sometimes!

PS. Хейтърското ревю може да видите на http://www.goodreads.com/review/show/456983780.

"Пустинното Копие", книга 2ра от демонския цикъл на Петър В, Брет.

                Здравейте, скъпи приятели! Извинявам се за забавянето на таз седмичния блогпост, просто книгата ми отне малко повече време да я прочета, но пък за сметка на това съм толкова възхитен, че мисля да зареда и вас с тази енергия!

                Книгата, която ще разгледам днес е „Пустинното копие“, книга втора от демонския цикъл на Питър В. Брет. Ако не сте прочели първата книга – Защитения, но пък нямате проблем да ви кажа някое друго спойлерче в идните редове, добре сте ми дошли! Ако пък сте чели първата част, това ще ви даде една бегла представа какво може да очаквате във втората.

                Втората книга започва доста обещаващо, като показва гледната точка на Ахман Джардир – обявилият се за Шар Дама Ка или Избавителят на галено. Той е повел своята армия от Дал‘Шаруми към зелените земи, като в плановете му са включени поробване на северните народи, както и победа над демоните. Това обаче е само на пръв поглед, защото както всеки герой на Брет, Джардир не е просто избрания, той е супер комплексна личност водена за носа от първата си жена Иневера (на красиянски съдба). Роб на нейните зарове направени от демонски кости, той се бори за авторитет и достойнството, което е доста трудно начинание.

                Това дори не е моментът, в който Джардир ви става любим герой. Както всеки друг персонаж в историята, така и Ахман Джардир, Избавителя е подхванат още от малък. Книгата разказва за цялото му военно обучение, за мъките и неволите, за приятелствата и вярванията му, за това, че тази титла я е заслужил с много кръв и труд, което прави нещата доста по-гъвкави. Ще видите и през очите му опита за убийство на Пар‘Чина Арлен Бейлс. Той е от този тип герои, които ако ги погледнете от една страна са безмилостни демони, не зачитащи нито приятелство, нито чест, а от другата страна са мили и искрени, честни и отдадени на гордостта си, която е всичко или нищо в нощта.

                Другата нова гледна точка, през която ще погледнете е тази на Рена Търнър. Ако не си спомняте коя е, тя е момичето, обещано на Арлен нощта преди да избяга от баща си. Нейната история е доста тежка. Четиринайсет години момичето гледа през верандата и очаква Арлен да се върне за нея, но това си остава мираж, а нещата в къщата се влошават. Докато сестра ѝ Бени е там с мъжа си, всичко изглежда поносимо, но в момента, в който те са принудени да си тръгнат, заради смъртта на бащата на Люсик (мъжът на Бени), положението става нетърпимо. Тя живее със страха, че всеки момент баща ѝ може да влезе в стаята ѝ и да я изнасили. Нещата се натягат още повече, но няма да говоря за това.

                Ще се случват и много неща в хралупата на Избавителя, които ще ви накарат да затаявате дъх. Допълнително ще погледнете и през гледната точка на ядронските князе, които наблюдават Защитения и Избавителя. Ядронската заплаха ще се окаже много над възможностите на който и да е от тях.

                За финал ще кажа, че книгата беше просто фантастична, нямам никакво търпение да излезе следващата. С тази поредица определено Брет ми се качи в топ 5 любими автори. Едно гигантско благодаря на Колибри, че издадоха книгите му на Български и ще продължат с това начинание!