петък, 27 септември 2013 г.

Ревю - Град от Кости на Касандра Клеър



Здравейте, приятели! Извинявам се за късния пост, след повече от 20 дни, но просто така се стекоха обстоятелствата.

Книгата за днес е на Касандра Клеър и се казва Град от Кости. Още от сега казвам, че ще представя личното си мнение за този "шедьовър на изкуството", което за жалост е доста негативно. Ако сте бурен фен на поредицата и искате да прочетете колко невероятна е книгата и колко оригинална е тя – е това няма да се случи или поне не и в този блог.
Когато започнах книгата, си нямах и на идея от биографията на Касандра. Не исках да се обременявам, с каквито и да е негативни мнения по неин адрес. Харесваше ми идеята за Ангелите, Демоните и Нефелимите и си умирах да видя как тя е развила идеята. Нямаше и десет страници, когато останах попарен и шокиран от това, което чета.

СлучкатаМомче и момиче се редят на опашка пред тийнейджърска дискотека. Когато влизат вътре, започват да танцуват. Мацката, през цялото време гледа къде ли не, за да забележи как влюбена двойка се шмугват през една врата, а след тях бързат двама костюмирани с ножове. Мацката решава, че най-добрият начин за действие е да изпрати приятеля си да вика охраната, а самата тя да отиде САМА срещу ДВАМА с НОЖОВЕ и да спаси усамотилата се двойка. Когато влиза вътре САМА срещу ДВАМА с НОЖОВЕ, започват едни плоски разговори, които са присъщи на аматьорски актьорен състав, които рецитират сцена, написана от дванайсет годишна лигла. Самите реплики от типа "Ти си виждала децата на нощта."…

Преглътнах и продължих натам. Казах си, че по нататък може и нещо да се управи или да се появи поне една сюжетна линия, която да ми хареса. Голяма грешка.

Момичето – Клеъри – главната героиня получава обаждане от майка си. В това обаждане майката крещи и се вайка, кажи речи я убиват или нещо подобно. Момичето се  затичва към вкъщи, като игнорира събеседника си. По време на тичането, авторката описва пътуването на Клеъри в топлата нощ, като плуване във вряща супа…НО НЕ ТОВА НЕ Е НАЙ-АБСУРДНИЯТ МОМЕНТ. Когато мацката стига до вратата, започва да си говори празни приказки със съседката от долния етаж (
Facepalm
). Изкачила стълбите, тя се озовава пред вратата на апартамента. Авторката споменава, че Клеъри имала лошо предчувствие. Е НЕ БАНАН! и така нататък…

Спирам с преразказите дотук. Исках просто да ви дам малко идея за какво говоря. Следваща станция – "Героите" в книгата.

Клеъри Фрей – Абсолютно неадекватната млада дама, чиято връзка между първа и втора сигнална система съществува само, когато авторката остане без персонажи, които биха могли да заемат това място. За характер в тази книга не може да се говори изобщо. Всеки прави това, което е нужно на авторката в този момент, без очевидна причина и без очевидно да има тези характеристики. Нещата просто се случват. През повечето време тази девойка е влюбена в "грубия" Джейс и другото наистина е по усмотрение на Касандра Клеър, което обикновено е също толкова нелепо като горните два примера.

Джейс Уайланд – Той е жестокият убиец на сенки, който е толкова нахален, че си бърка  носа навсякъде, където може. Въпреки, че авторката всячески се опитва да го направи "готен" и "много готен" (да нарочно бъркам думата) "абсолютен непукист" и "невероятен човек", Касандра Клеър с лекота намира начини да разбие на парчета вече изградения му образ, когато разбира се и е нужен друг персонаж. Забравих да спомена, че той е рус и много, много готин…е поправих тази грешка.

Магията – С остри, подобни на магически пръчки, стилита те рисуват руни, които нямат каквато и де е връзка, както и каквато и де е лимитация. Каквото им трябва, това правят. По земята съществуват долноземци (половин демони), демони, ловци на сенки (нефелими) и хора. Хората биват наричани мундани и не виждат нищо от магическият свят. Има цели градове, които са като перон 9 и 3/4… Упс.

Тук пристигнахме до втория най-голям проблем на книгата. Няма капка оригиналност в  това парче хартия. По-горе казах, че в началото се смилих над авторката и не поразрових надълбоко, но след като се разочаровах толкова много, реших все пак да видя какво е писала тази жена. Достигнах до просветлението, след изчитане на две, три ревюта, в които бяха наблегнали на следното. Авторката е станала известна след написване на три фенфикшън книги за Драко Малфой по вселената на Дж. К. Роулинг. Изведнъж успях да си навържа фактите и всъщност осъзнах, че чета някаква смеска между Хари Потър и Здрач, което напълно ме отврати.

Приликите –
"I know writers take inspiration and ideas from other sources (I do it to). However, a writer should use multiple sources and not lift wholesale from a single work.
Valentine=Voldemort
Clave=Ministry of Magic
Shadowhunters=Order of the Phoenix
Clary,Jace,Simon,Alec=Dumbledore's Army
Circle=Death Eaters
Jace=Draco (fandom)/Book-Ron
Isabelle=Ginny (bookwise)
Simon=Neville/Harry
Institute=Leaky Cauldron/Knightbus
Hodge=Wormtail/Dumbledore
Silent Brothers=Dementors
Jocelyn=Narcissa Malfoy
Luke=Lupin/Sirius (Didn't the Draco Trilogy have Sirius and Narcissa hook up?)"
                Из поредното негативно ревю в интернет, което прочетох.

От тук може да забележите, че Касандра Клеър на места дори не е сменила генерално имената на героите. Тя просто е взимала на огромни парчета и ги е поставяла в своята пародия на книга. Аз най-много се отвратих в момента, в който чичото на главната героиня, който се казва Люк, се оказа, че се казва Лушъм и на всичкото отгоре е Върколак. Тогава започна да ми се повдига от това, което чета. Преживях, че Кръга е едно към едно с Смъртожадните, преживях Тихите Братя, преживях и Клейва, но това ми дойде малко в повече.


Името на книгата - Това са мен беше последния пирон в ковчега на Касандра Клеър. Градът от кости дори не беше второстепенна част от книгата. Това беше едно безидеино пътуване, в което нямаше никакъв смисъл и нямаше главно отношение към историята. Някои биха казали, че името е метафорично, но....не. Сериозно НЕ. Имена като Джейс великолепния, Сенки от миналото и Ловци на сенки, биха били доста по-адекватни названия на това "нещо".

Заключението –
Спирам до тук, защото все някога трябва да спра, а имам още много да говоря за тази книга. Харесвам генералната концепция на Ангелите и Демоните. Бих харесал нещо, което е добре написано, добре обосновано и е от части оригинално. Харесах филма Екзорсиста (гледал съм го преди много време) и си мисля, че има потенциал в този жанр. Просто тази жена трябва да зарови глава в пясъка и просто да се скрие в дън земя. Редактора и също. Официално мога да кажа, че това бяха най-зле похарчените 15 лева тази година. Надявам се да не направите същата грешка. Ако пък решите все пак да видите за какво става въпрос, дерзайте, но на ваша отговорност. Приятен Ден/Лека нощ от мен и до нови срещи!

сряда, 4 септември 2013 г.

Ревю - Похитителят на мълнии, Рик Риърдън




            Днес темата ще е подрастващата литература и по-точно – Можем ли ние, порасналите деца да извлечем същата доза удоволствие и приключения, като някой на дванайсет, когато четем такива книги?
             Първо ще кажа, че прочетох изключително негативно ревю за книгата и това доста ме накара да се замисля. Мацката я критикуваше, наричайки я долнопробен боклук, който не си заслужава четенето, както и абсолютно копие на Хари Потър и така нататък.
             Нека започнем с това, че между Пърси и Хари нямаше нищо общо. Да, горе долу концепцията е същата, но развитието на персонажите в Пърси Джаксън надделяваше и според мен разби ченето на 5те книги за Потър, които съм чел,  с един силен ъперкът, а дори не съм минал цялата поредица.
             Пърси наистина показва себе си в книгата. Можете да проследите неговия прогрес не само като характер и мисловна дейност, а и като привързаност към останалите персонажи.
            За такъв тип книга, държането на главния герой доста ме учуди. Предполагах, че ще се окаже абсолютно неадекватен тип, който очаква някой да свърши всичко вместо него, а той невинно да хленчи отстрани и да моли за Мама. Познал бях само за абсолютно неадекватния тип, за всичко останало бях сбъркал. Главният герой беше супер активен, доста остроумен и показваше стабилност и смелост, които оцених подобава.
            Да се върна на концепцията – Момче с дислекция и синдром за загуба на вниманието е на път да го изгонят от шестото училище за шест години. Всичко това е породено от невъзможността му да се представя като другите деца, което го вбесява и го кара да прави глупости, които не свършват с добър край. На училищната екскурзия Пърси (главният герой предполагам) просто не издържа неадекватното поведение на една от съученичките си и едвам се стърпява да не я удари, когато водата от фонтана се повдига и я прасва като стегнат юмрук. За негов късмет обаче, точно най-страшната учителка го е набелязала и веднага се втурва да го наказва. И точно тогава всичко се обръща с главата надолу. Изправя се лице в лице с фурия и с помощта на химикалка превръщаща се в меч успява да я изгони. Поне за сега. И да точно толкова несвързано и пленително е.
            Плюсовете на книгата са точно тези моменти, когато за секунди всичко се преобръща, нещата започват да изглеждат немислими и Пърси и компания трябва да се справят, както могат. Тези ситуации са много наброй и не се припокриват, което дава едно чувство на неизвестност към главния сюжет. Като добавим всички пророчества, сънища и така нататък, които пък по своему обозначават рамките на приключението и дават допълнителни неща, които да тревожат главния герой, нещата си идват на мястото. Книгата си струва да се прочете.
            Кои реално са минусите на книгата? Липсата на реалност. Няма реално поставено ежедневие, което да е залегнало над читателя и с което да сравнява подвизите на героите. Той е принуден да свързва всичко със собствените си преживявания, което доста намаля силата на някои моменти. Просто спира да ти прави впечатление, че са на подвиг. Започва да се заражда едно чувство, все едно всеки ден вършат такива неща. Другото, което не ми хареса е обяснението за огромната бройка от деца на богове на приблизително еднаква възраст. Знам, че това се преглъща, но все пак не ми се понрави.
            Отговорът на въпроса от първия абзац е много лесен, особено  като се замислите. Реално, дванайсетгодишните виждат това като приключение и реалност, докато ние го виждаме като спомен и дори се гмурваме още по-надълбоко, защото наистина ни липсват тези моменти. Убедих се лично, че книгата би се харесала и на двайсетгодишен.

            Както казва петия Доктор (Doctor Who) - There's no point in being grown up if you can't be childish sometimes!

PS. Хейтърското ревю може да видите на http://www.goodreads.com/review/show/456983780.