петък, 22 март 2013 г.

Уравненията на живота - Саймън Мордън



               Ако си представим, че животът ни е едно уравнение с хиляди неизвестни, то отговорът му сигурно ще се крие далеч зад интегралите, диференциалите и функциите, от които зависи всяко наше действие. Ще стигнем до извода, че всъщност единствено късмета в повечето случаи е това, което кара нещата да се случват по начина, по който ние искаме.
                На пръв поглед главният герой във тази книга има по-много от него. Късмет, че спасява момичето. Късмет, че се измъква от гангстерите. Късмет, че намира огромна двуметрова монахиня със зареден автомат... И от там всичко тръгва на обратно. Сърцето му спира; Руската мафия се оказва по петите му; Японска неоякудза  го забъркват в неприятности; Нахакано ченге си играе с живота му...  Нататък нещата изобщо не се успокояват. Странните неща, които му се случват са неизброими.
                Нека да изравним уравнението.
Руска Мафия + Нахакано ченге + Неоякудза + Отказващо сърце + Награда за главата му = Правото да се разхожда жив и да диша мръсният въздух на метрозоната.
                Забутах ви твърде навътре в историята. Нека започна от самото начало.
                Самуил Петрович – среден на ръст, рус и интелигентен физик, емигрант и от части социопат, руснак по произход. Гении със стабилна психика, привикнал към еднообразието на живота.  Местожителство – Метрозоната. Краен квартал на Лондон, който е пренаселен от емигранти след Армагедон. Невероятно силен образ! Авторът умело си играе със съдбата му и това доставя страшно удоволствие.
                Обстановката – Най-силната част от книгата. През цялата книга имах чувството, че небето се втечнява и на малки капки олово се стича по главният герой. Всичко беше толкова живо, толкова мръсно, толкова...истинско и в контраст на това - виртуална Япония. КРАСОТА. Сериозно, тази пост-апокалиптична обстановка ме накара да се дивя и да подскачам на всяка страница. А всичко се случва кажи речи след петнайсетина години.
                Сигурно ви загубих някъде към средата и сега се чудите за какво изобщо говоря. Ами доста шашава книга си е. Готина, иновативна, разнообразна, като за леко и приятно четиво. За финал ще свържа всичко това и химията, като изтъкна, че това е едно много добре изравнено уравнение, което може само и единствено да ви допринесе приятни часове пред книжката.

сряда, 20 март 2013 г.

Първа среща на новосформирания клуб „Галактики“.




            На 19 февруари, вечерта от 19 до към 22 часа се състоя едно, поне според мен, паметно събитие за българската книжна сцена.  Учреди се нов литературен клуб насочен към фентъзито и фантастиката, като два от жанровете най-разпространени сред младите хора.
            За да започна на чисто описанието на дейността им, ще се върна назад, назад в соц годините, където цензурата и контрола на печата са били едно от главните оръжия на социализма. Разбира се, за да премахна тази доза обърканост, която се насъбира в хората на момента, в който чуят думата „социализъм“, ще спомена, че изобщо не визирам новосъздадения клуб, а се връщам към първите издадени фантастични книги (тук мога да се бъркам, че са първите...) и в частност библиотека
„Галактика“.
            Сега сигурно в ума ви изникват спомени за малки книжки със странни корици, които сте намирали по прашасалите рафтове вкъщи, зачитали сте се и може би сте се дивили на старата руска школа фантасти.
            Идеята на клуба „Галактики“ е да продължи тази традиция. В България да се издават качествени нови книги, насочени към фентъзи и сайфай феновете, като тяхното мнение бъде взето под предвид. Тоест по един или друг начин ще се приема, както критика, така и предложения. Клубът като структура ще е под опеката на издателство Колибри, които ще издават и новите книги. Знам, знам. Объркано звучи, дори на мен ми е малко шашма в главата, но истината е, че това е една невероятна инициатива, към която се подхожда с внимание и умела ръка.
            Какво доведе до създаването на този клуб? Отговора го знаете. Монополът на Бард.
            Нека бъдем честни към себе си и забележим, Бард, които държат правата към много от мейн стрийм сцената, създават книги с ужасни корици и на невъобразимо високи цени за качеството на хартията, което се използва.
            Липсваше конкуренция на пазара. Все пак това е моторът на всяка икономика.
            Какво следва? Следва издаването на поредица от добри фентъзи – сайфай насочени книги, с прекрасно оформление, с хубава хартия, достойни за всяка колекция. Част от този проект вече е на лице. Трилогията, която ви представих миналия път „Първият Закон“ е точно дело на тази инициатива.
            Клубът ще се събира всеки месец поне по веднъж в Суингинг Хол.
            Чудя се дали пропуснах нещо, но ако съм, моля да ме извините, опитах се да съм максимално обективен и кратък.
            А сега лека вечер, сладки сънища и да си пожелаем по-хубави времена за нас фентъзи/сайфай феновете.
           

четвъртък, 7 март 2013 г.

Първият закон от Джо Абъркромби


Първият закон от Джо Абъркромби
* Гласът на Острието/Да увиснеш на въжето/ Последният довод на краля

            След толкова много мрънкане колко ми е харесала книгата, реших най-сетне да напиша и малко ревю по темата.
            Всичко между мен и тази книга, започна на един базар на книгата в НДК. Тогава бях подмамен от голямото намаление и хубавата корица. Разбира се, ще излъжа, ако кажа, че книгата не ми е била препоръчвана преди. Просто тогава се намерих в пари и реших, че това ще са добре изхарчени петнайсет лева.
            Както винаги любопитството ме глождеше още на връщане. Отворих кориците, помирисах новата хартия и настроението за четене вече беше на лице.  Сега очаквате да кажа, че съм я прочел на един дъх, нали? Не, не беше така. Четох я може би месеци. Обмислях всеки момент по няколко пъти, преживявах страданията на героите като мой лични, живях в онзи свят много дълго време. Може би, затова ми стана толкова любима.
            Стилът на Джо Абъркромби е неподправен, суров и същевременно много описателен. Огромно впечатление ми направи факта, че при различните герои, описанието имаше смразяващи разлики. Дори динамиката, погледът и подредбата в текста беше съобразена с това. Самият текст миришеше на героя, за който се разказваше. Книгата се лееше пред мен, без нито едно мъчително описание, нито някакви други спънки в сюжета. Всичко беше изплетено със стил.
            Обстановката на трилогията е трудна за преглъщане. Житейските радости са доведени до абсолютен минимум. Света, в който живеят главните герои е повече от покъртително пълен с агресия, разврат и нещастие. Всичко е много реално. Авторът не изпуска и възможност да покаже, че времената са тежки и изпълнени с трудности.
            Историята започва с три главни сюжетни линии.
            Първата се помества в далечния север, където Логън изгубил своите другари, тръгва на самотно приключение да открие първият магус Баяз. Напътстван от духовете, Деветопръстия решава, че съдбата му е предопределила този път и се впуска в приключение изпълнено с много сеч и кървави схватки.
            Втората се развива в Агрионт, столицата на Съюза, където Джизал се приготвя за едно от най-важните събития в живота си, а това е кралският турнир по фехтовка, до болка известен с това, че победителите му взимат хубави постове в държавната управа.
            Третата и не последна линия в книгата се случва през очите на инквизитор Глокта, който с всички позволени и нетолкова позволени средства се опитва да разкрие държавна измяна в лицето на гилдията за продажба на платове. Той и близките му практици биват въвлечени в най-срамните интриги сред боржуазната класа...или не точно..


            Главните персонажи:
            Тук ще отделя повече място, защото една от най-силните страни на книгата, са точно характерите на героите.

            Джизал Дан Лутар – С една дума неговия образ може да се определи като абсолютно конте. Мързелив, надменен, предубеден аристократ с повече внимание към външния си вид, от колкото към хората, които мачка всеки ден. Въпреки всички тези отрицателни качества, не се безпокоите, в книгата ще се разкриват още поне толкова по-лоши, ако не и повече.
            Санд дан Глокта – За мен лично, най-интересният персонаж. Бивш офицер в армията, бивш красавец, бивш любовник... Настоящ инквизитор осакатен от двегодишен престои в тъмница. Недъгав червей опитващ се да близне слънчева светлина. Човек жесток и безмилостен, който е може би най-трезво мислещият в цялото кралство. Разбира се, за него винаги остава черната работа, но нежеланието му да преживява всеки един ден, го прави един от най-добрите.
            Колем Уест – Сержант в кралската гвардия. На пръв поглед повече от повърхностен, той е просто един от нас, борещ се за оцеляване в аквариум с акули. Наистина невероятна градация понася през всичките три книги.
            Логън Деветопръстия – Цивилизованият варварин. Човекът, който е избил повече хора от чумата, се оказва сам в севера. Един войн, който до болка знае бремето на битките.
            Феро Малджин – Дива и непокорна, излята от злоба и отмъщение, кошмар за всеки в Лошите земи. Малко са думите, които могат да опишат това момиче, изградило гигантска стена пред себе си.
            Като цяло образите са пъстри и доста интригуващи. Начините, по които преправят ситуациите в тяхна полза, отиграването на характерите, всичко това е шедьовър!
            За финал ще споделя, че тази книга има капацитета да засити всяко гладно за приключение сърце и да отвори всеки ум към различно виждане.