Днес темата ще е подрастващата литература и по-точно – Можем ли ние, порасналите деца да извлечем същата доза удоволствие и приключения, като някой на дванайсет, когато четем такива книги?
Първо ще кажа, че прочетох изключително негативно ревю за книгата и това доста ме накара да се замисля. Мацката я критикуваше, наричайки я долнопробен боклук, който не си заслужава четенето, както и абсолютно копие на Хари Потър и така нататък.
Нека започнем с това, че между Пърси и Хари нямаше нищо общо. Да, горе долу концепцията е същата, но развитието на персонажите в Пърси Джаксън надделяваше и според мен разби ченето на 5те книги за Потър, които съм чел, с един силен ъперкът, а дори не съм минал цялата поредица.
Пърси наистина показва себе си в книгата. Можете да проследите неговия прогрес не само като характер и мисловна дейност, а и като привързаност към останалите персонажи.
За такъв тип книга, държането на главния герой доста ме учуди. Предполагах, че ще се окаже абсолютно неадекватен тип, който очаква някой да свърши всичко вместо него, а той невинно да хленчи отстрани и да моли за Мама. Познал бях само за абсолютно неадекватния тип, за всичко останало бях сбъркал. Главният герой беше супер активен, доста остроумен и показваше стабилност и смелост, които оцених подобава.
Да се върна на концепцията – Момче с дислекция и синдром за загуба на вниманието е на път да го изгонят от шестото училище за шест години. Всичко това е породено от невъзможността му да се представя като другите деца, което го вбесява и го кара да прави глупости, които не свършват с добър край. На училищната екскурзия Пърси (главният герой предполагам) просто не издържа неадекватното поведение на една от съученичките си и едвам се стърпява да не я удари, когато водата от фонтана се повдига и я прасва като стегнат юмрук. За негов късмет обаче, точно най-страшната учителка го е набелязала и веднага се втурва да го наказва. И точно тогава всичко се обръща с главата надолу. Изправя се лице в лице с фурия и с помощта на химикалка превръщаща се в меч успява да я изгони. Поне за сега. И да точно толкова несвързано и пленително е.
Плюсовете на книгата са точно тези моменти, когато за секунди всичко се преобръща, нещата започват да изглеждат немислими и Пърси и компания трябва да се справят, както могат. Тези ситуации са много наброй и не се припокриват, което дава едно чувство на неизвестност към главния сюжет. Като добавим всички пророчества, сънища и така нататък, които пък по своему обозначават рамките на приключението и дават допълнителни неща, които да тревожат главния герой, нещата си идват на мястото. Книгата си струва да се прочете.
Кои реално са минусите на книгата? Липсата на реалност. Няма реално поставено ежедневие, което да е залегнало над читателя и с което да сравнява подвизите на героите. Той е принуден да свързва всичко със собствените си преживявания, което доста намаля силата на някои моменти. Просто спира да ти прави впечатление, че са на подвиг. Започва да се заражда едно чувство, все едно всеки ден вършат такива неща. Другото, което не ми хареса е обяснението за огромната бройка от деца на богове на приблизително еднаква възраст. Знам, че това се преглъща, но все пак не ми се понрави.
Отговорът на въпроса от първия абзац е много лесен, особено като се замислите. Реално, дванайсетгодишните виждат това като приключение и реалност, докато ние го виждаме като спомен и дори се гмурваме още по-надълбоко, защото наистина ни липсват тези моменти. Убедих се лично, че книгата би се харесала и на двайсетгодишен.
Както казва петия Доктор (Doctor Who) - There's no point in being grown up if you can't be childish sometimes!
PS. Хейтърското ревю може да видите на http://www.goodreads.com/review/show/456983780.
Няма коментари:
Публикуване на коментар