Ревю - Град от Кости на Касандра Клеър

Здравейте, приятели! Извинявам се за късния пост, след повече от 20 дни, но просто така се стекоха обстоятелствата.

Книгата за днес е на Касандра Клеър и се казва Град от Кости. Още от сега казвам, че ще представя личното си мнение за този "шедьовър на изкуството", което за жалост е доста негативно. Ако сте бурен фен на поредицата и искате да прочетете колко невероятна е книгата и колко оригинална е тя – е това няма да се случи или поне не и в този блог.

Когато започнах книгата, си нямах и на идея от биографията на Касандра. Не исках да се обременявам, с каквито и да е негативни мнения по неин адрес. Харесваше ми идеята за Ангелите, Демоните и Нефелимите и си умирах да видя как тя е развила идеята. Нямаше и десет страници, когато останах попарен и шокиран от това, което чета.

Случката – Момче и момиче се редят на опашка пред тийнейджърска дискотека. Когато влизат вътре, започват да танцуват. Мацката, през цялото време гледа къде ли не, за да забележи как влюбена двойка се шмугват през една врата, а след тях бързат двама костюмирани с ножове. Мацката решава, че най-добрият начин за действие е да изпрати приятеля си да вика охраната, а самата тя да отиде САМА срещу ДВАМА с НОЖОВЕ и да спаси усамотилата се двойка. Когато влиза вътре САМА срещу ДВАМА с НОЖОВЕ, започват едни плоски разговори, които са присъщи на аматьорски актьорен състав, които рецитират сцена, написана от дванайсет годишна лигла. Самите реплики от типа "Ти си виждала децата на нощта."…

Преглътнах и продължих натам. Казах си, че по нататък може и нещо да се управи или да се появи поне една сюжетна линия, която да ми хареса. Голяма грешка.

Момичето – Клеъри – главната героиня получава обаждане от майка си. В това обаждане майката крещи и се вайка, кажи речи я убиват или нещо подобно. Момичето се  затичва към вкъщи, като игнорира събеседника си. По време на тичането, авторката описва пътуването на Клеъри в топлата нощ, като плуване във вряща супа…НО НЕ ТОВА НЕ Е НАЙ-АБСУРДНИЯТ МОМЕНТ. Когато мацката стига до вратата, започва да си говори празни приказки със съседката от долния етаж (Facepalm). Изкачила стълбите, тя се озовава пред вратата на апартамента. Авторката споменава, че Клеъри имала лошо предчувствие. Е НЕ БАНАН! и така нататък…

Спирам с преразказите дотук. Исках просто да ви дам малко идея за какво говоря. Следваща станция – "Героите" в книгата.

Клеъри Фрей – Абсолютно неадекватната млада дама, чиято връзка между първа и втора сигнална система съществува само, когато авторката остане без персонажи, които биха могли да заемат това място. За характер в тази книга не може да се говори изобщо. Всеки прави това, което е нужно на авторката в този момент, без очевидна причина и без очевидно да има тези характеристики. Нещата просто се случват. През повечето време тази девойка е влюбена в "грубия" Джейс и другото наистина е по усмотрение на Касандра Клеър, което обикновено е също толкова нелепо като горните два примера.

Джейс Уайланд – Той е жестокият убиец на сенки, който е толкова нахален, че си бърка  носа навсякъде, където може. Въпреки, че авторката всячески се опитва да го направи "готен" и "много готен" (да нарочно бъркам думата) "абсолютен непукист" и "невероятен човек", Касандра Клеър с лекота намира начини да разбие на парчета вече изградения му образ, когато разбира се и е нужен друг персонаж. Забравих да спомена, че той е рус и много, много готин…е поправих тази грешка.

Магията – С остри, подобни на магически пръчки, стилита те рисуват руни, които нямат каквато и де е връзка, както и каквато и де е лимитация. Каквото им трябва, това правят. По земята съществуват долноземци (половин демони), демони, ловци на сенки (нефелими) и хора. Хората биват наричани мундани и не виждат нищо от магическият свят. Има цели градове, които са като перон 9 и 3/4… Упс.

Тук пристигнахме до втория най-голям проблем на книгата. Няма капка оригиналност в  това парче хартия. По-горе казах, че в началото се смилих над авторката и не поразрових надълбоко, но след като се разочаровах толкова много, реших все пак да видя какво е писала тази жена. Достигнах до просветлението, след изчитане на две, три ревюта, в които бяха наблегнали на следното. Авторката е станала известна след написване на три фенфикшън книги за Драко Малфой по вселената на Дж. К. Роулинг. Изведнъж успях да си навържа фактите и всъщност осъзнах, че чета някаква смеска между Хари Потър и Здрач, което напълно ме отврати.

Приликите –

"I know writers take inspiration and ideas from other sources (I do it to). However, a writer should use multiple sources and not lift wholesale from a single work.

Valentine=Voldemort

Clave=Ministry of Magic

Shadowhunters=Order of the Phoenix

Clary,Jace,Simon,Alec=Dumbledore's Army

Circle=Death Eaters

Jace=Draco (fandom)/Book-Ron

Isabelle=Ginny (bookwise)

Simon=Neville/Harry

Institute=Leaky Cauldron/Knightbus

Hodge=Wormtail/Dumbledore

Silent Brothers=Dementors

Jocelyn=Narcissa Malfoy

Luke=Lupin/Sirius (Didn't the Draco Trilogy have Sirius and Narcissa hook up?)"

                Из поредното негативно ревю в интернет, което прочетох.

От тук може да забележите, че Касандра Клеър на места дори не е сменила генерално имената на героите. Тя просто е взимала на огромни парчета и ги е поставяла в своята пародия на книга. Аз най-много се отвратих в момента, в който чичото на главната героиня, който се казва Люк, се оказа, че се казва Лушъм и на всичкото отгоре е Върколак. Тогава започна да ми се повдига от това, което чета. Преживях, че Кръга е едно към едно с Смъртожадните, преживях Тихите Братя, преживях и Клейва, но това ми дойде малко в повече.

Името на книгата - Това са мен беше последния пирон в ковчега на Касандра Клеър. Градът от кости дори не беше второстепенна част от книгата. Това беше едно безидеино пътуване, в което нямаше никакъв смисъл и нямаше главно отношение към историята. Някои биха казали, че името е метафорично, но....не. Сериозно НЕ. Имена като Джейс великолепния, Сенки от миналото и Ловци на сенки, биха били доста по-адекватни названия на това "нещо".

Заключението –

Спирам до тук, защото все някога трябва да спра, а имам още много да говоря за тази книга. Харесвам генералната концепция на Ангелите и Демоните. Бих харесал нещо, което е добре написано, добре обосновано и е от части оригинално. Харесах филма Екзорсиста (гледал съм го преди много време) и си мисля, че има потенциал в този жанр. Просто тази жена трябва да зарови глава в пясъка и просто да се скрие в дън земя. Редактора и също. Официално мога да кажа, че това бяха най-зле похарчените 15 лева тази година. Надявам се да не направите същата грешка. Ако пък решите все пак да видите за какво става въпрос, дерзайте, но на ваша отговорност. Приятен Ден/Лека нощ от мен и до нови срещи!

Ревю - Похитителят на мълнии, Рик Риърдън

            Днес темата ще е подрастващата литература и по-точно – Можем ли ние, порасналите деца да извлечем същата доза удоволствие и приключения, като някой на дванайсет, когато четем такива книги?
             Първо ще кажа, че прочетох изключително негативно ревю за книгата и това доста ме накара да се замисля. Мацката я критикуваше, наричайки я долнопробен боклук, който не си заслужава четенето, както и абсолютно копие на Хари Потър и така нататък.
             Нека започнем с това, че между Пърси и Хари нямаше нищо общо. Да, горе долу концепцията е същата, но развитието на персонажите в Пърси Джаксън надделяваше и според мен разби ченето на 5те книги за Потър, които съм чел,  с един силен ъперкът, а дори не съм минал цялата поредица.
             Пърси наистина показва себе си в книгата. Можете да проследите неговия прогрес не само като характер и мисловна дейност, а и като привързаност към останалите персонажи.
            За такъв тип книга, държането на главния герой доста ме учуди. Предполагах, че ще се окаже абсолютно неадекватен тип, който очаква някой да свърши всичко вместо него, а той невинно да хленчи отстрани и да моли за Мама. Познал бях само за абсолютно неадекватния тип, за всичко останало бях сбъркал. Главният герой беше супер активен, доста остроумен и показваше стабилност и смелост, които оцених подобава.
            Да се върна на концепцията – Момче с дислекция и синдром за загуба на вниманието е на път да го изгонят от шестото училище за шест години. Всичко това е породено от невъзможността му да се представя като другите деца, което го вбесява и го кара да прави глупости, които не свършват с добър край. На училищната екскурзия Пърси (главният герой предполагам) просто не издържа неадекватното поведение на една от съученичките си и едвам се стърпява да не я удари, когато водата от фонтана се повдига и я прасва като стегнат юмрук. За негов късмет обаче, точно най-страшната учителка го е набелязала и веднага се втурва да го наказва. И точно тогава всичко се обръща с главата надолу. Изправя се лице в лице с фурия и с помощта на химикалка превръщаща се в меч успява да я изгони. Поне за сега. И да точно толкова несвързано и пленително е.
            Плюсовете на книгата са точно тези моменти, когато за секунди всичко се преобръща, нещата започват да изглеждат немислими и Пърси и компания трябва да се справят, както могат. Тези ситуации са много наброй и не се припокриват, което дава едно чувство на неизвестност към главния сюжет. Като добавим всички пророчества, сънища и така нататък, които пък по своему обозначават рамките на приключението и дават допълнителни неща, които да тревожат главния герой, нещата си идват на мястото. Книгата си струва да се прочете.
            Кои реално са минусите на книгата? Липсата на реалност. Няма реално поставено ежедневие, което да е залегнало над читателя и с което да сравнява подвизите на героите. Той е принуден да свързва всичко със собствените си преживявания, което доста намаля силата на някои моменти. Просто спира да ти прави впечатление, че са на подвиг. Започва да се заражда едно чувство, все едно всеки ден вършат такива неща. Другото, което не ми хареса е обяснението за огромната бройка от деца на богове на приблизително еднаква възраст. Знам, че това се преглъща, но все пак не ми се понрави.
            Отговорът на въпроса от първия абзац е много лесен, особено  като се замислите. Реално, дванайсетгодишните виждат това като приключение и реалност, докато ние го виждаме като спомен и дори се гмурваме още по-надълбоко, защото наистина ни липсват тези моменти. Убедих се лично, че книгата би се харесала и на двайсетгодишен.

            Както казва петия Доктор (Doctor Who) - There's no point in being grown up if you can't be childish sometimes!

PS. Хейтърското ревю може да видите на http://www.goodreads.com/review/show/456983780.

"Пустинното Копие", книга 2ра от демонския цикъл на Петър В, Брет.

                Здравейте, скъпи приятели! Извинявам се за забавянето на таз седмичния блогпост, просто книгата ми отне малко повече време да я прочета, но пък за сметка на това съм толкова възхитен, че мисля да зареда и вас с тази енергия!

                Книгата, която ще разгледам днес е „Пустинното копие“, книга втора от демонския цикъл на Питър В. Брет. Ако не сте прочели първата книга – Защитения, но пък нямате проблем да ви кажа някое друго спойлерче в идните редове, добре сте ми дошли! Ако пък сте чели първата част, това ще ви даде една бегла представа какво може да очаквате във втората.

                Втората книга започва доста обещаващо, като показва гледната точка на Ахман Джардир – обявилият се за Шар Дама Ка или Избавителят на галено. Той е повел своята армия от Дал‘Шаруми към зелените земи, като в плановете му са включени поробване на северните народи, както и победа над демоните. Това обаче е само на пръв поглед, защото както всеки герой на Брет, Джардир не е просто избрания, той е супер комплексна личност водена за носа от първата си жена Иневера (на красиянски съдба). Роб на нейните зарове направени от демонски кости, той се бори за авторитет и достойнството, което е доста трудно начинание.

                Това дори не е моментът, в който Джардир ви става любим герой. Както всеки друг персонаж в историята, така и Ахман Джардир, Избавителя е подхванат още от малък. Книгата разказва за цялото му военно обучение, за мъките и неволите, за приятелствата и вярванията му, за това, че тази титла я е заслужил с много кръв и труд, което прави нещата доста по-гъвкави. Ще видите и през очите му опита за убийство на Пар‘Чина Арлен Бейлс. Той е от този тип герои, които ако ги погледнете от една страна са безмилостни демони, не зачитащи нито приятелство, нито чест, а от другата страна са мили и искрени, честни и отдадени на гордостта си, която е всичко или нищо в нощта.

                Другата нова гледна точка, през която ще погледнете е тази на Рена Търнър. Ако не си спомняте коя е, тя е момичето, обещано на Арлен нощта преди да избяга от баща си. Нейната история е доста тежка. Четиринайсет години момичето гледа през верандата и очаква Арлен да се върне за нея, но това си остава мираж, а нещата в къщата се влошават. Докато сестра ѝ Бени е там с мъжа си, всичко изглежда поносимо, но в момента, в който те са принудени да си тръгнат, заради смъртта на бащата на Люсик (мъжът на Бени), положението става нетърпимо. Тя живее със страха, че всеки момент баща ѝ може да влезе в стаята ѝ и да я изнасили. Нещата се натягат още повече, но няма да говоря за това.

                Ще се случват и много неща в хралупата на Избавителя, които ще ви накарат да затаявате дъх. Допълнително ще погледнете и през гледната точка на ядронските князе, които наблюдават Защитения и Избавителя. Ядронската заплаха ще се окаже много над възможностите на който и да е от тях.

                За финал ще кажа, че книгата беше просто фантастична, нямам никакво търпение да излезе следващата. С тази поредица определено Брет ми се качи в топ 5 любими автори. Едно гигантско благодаря на Колибри, че издадоха книгите му на Български и ще продължат с това начинание!

Ревю - "Защитения" от Питър В. Брет

                Здравейте и добре дошли в блога, като искрено се надявам това да ви стане навик! В седмичното ревю съм ви подготвил поредната книга от репертоара на издателство „Колибри“. Много съм радостен колко добре се развива библиотека „Галактики“ и с това ревю ще допълня представите ви за още една книга от тази колекция, а по-точно – „Защитения“ от Питър В. Брет.

               Нека кажем няколко думи за автора. Стилът му на писане е доста приятен и лесен за четене. Картините, които описва са много живи и рядко се губят в излишна детайлност. Личи си остротата на езика му на моменти, но като цяло успява да се задържи на много високо ниво през цялата книга.

                С разлистването на първите страници, Питър ще ви запрати в един доста различен фентъзи свят. Хората са страхливи и простовати, свирепо опитвайки се да си останат такива. Светът е разделен и единствените хора, които могат да пътуват свободно от град на град са вестоносците. И всичко това се случва, поради малката особеност, че когато падне мрак, кръвожадни демони крачат по земята и нападат всеки, до който успеят да се докопат. Затворени в клетка, човешкото съсловие се крие зад своите защити и се моли да дойде Избавителя, велик войн, който можел да убива по десет демона с едно движение. Разбира се, религията допълнително ограничава знанието на персонажите за околния свят и аз нямах никакво търпение да разбера повече и повече за всичко наоколо и честно ви казвам имах безсънни нощи, в които лежах на леглото и си представях различни начини как може да бъде развит сюжета.

                Историята на всеки от главните герои е започната от самото му детство и това подхранва персонажите и ги прави комплексни и сложни личности, което винаги е плюс за една книга. В много моменти книгата се чувства като „разказ за ежедневието“ на всеки един от тях. С това човешко усещане читателят лесно бива пленяван от образите и това дава възможност на моментите на движение да се чувстват много по-силно и да носят много повече удоволствие.

                Признавам си, че любимия ми момент беше в Красия, по време на Алагай‘Шарак. Представете си тренирани войни, черни като мрака се впускат като гладни зверове към хищните демони... Няма да навлизам в подробности.

                Ако се чудите защо не казвам нищо и не разливам повече от сюжета, това е защото наистина не искам да разваля усещането ви от четенето на книгата...

                Когато отворите „Защитения“ трябва да очаквате нов стил фентъзи, със стабилна доза ежедневие и битка на характери, но и стабилна доза приключения и изследване на непознати места. Питър В. Брет перфектно е намерил точната комбинация от двете. Ако това е по ваш вкус, книгата си струва да си я купите.

Зора, едно ново начало.

                Здравейте, скъпи приятели! Добри дошли отново в блога. Поради редица други ангажименти нямах много време да се занимавам с това, но сега, когато съм малко по-свободен, ще се постарая повече.

                В блога ще има малки промени, като редовно качване на материали, разширяване на спектъра на темите,  допълнителни анализи на книжки, малки ситуационни разказчета и всякакви неща, които ме впечатляват по някакъв начин.
 

                Избрах Зора да е първата книга, която ще бъде разгледана, заради символиката. Новото начало на блога си е една Зора за мен, така че добре си пасват... Но нека да се пренесем към книжката.

                Главната героиня в книгата, Лилит Аяпо се пробужда за пореден път в чисто бяла стая. На съседната платформа има оставена безвкусна каша. И това се повтаря много пъти, докато някой не ѝ проговаря. Те не ѝ казват кои са, нито ѝ казват какво искат. Само и задават въпроси. Всичко прилича на експеримент с нисша форма на живот. Тя се опитва да опонира, да се противопостави, но накрая разбира, че нищо няма да загуби, ако им отговаря. Оказва, че Земята е напълно необитаема, а Лилит е отвлечена от високоинтелигентни извънземни, овладели до съвършенство генното инженерство.

                Извънземните обаче не са това, което сме си го представяли. Те са гнусни и уродливи, самата човешка природа отрича техния вид. Само визуалният контакт с тях те изпълва с погнуса и ужас.

                Пред Лилит обаче има два избора – Да съжителства с тях или да умре.

                Няма да разказвам повече от историята, но ще кажа няколко думи за емоционалното напрежение на първата част от трилогията. Става дума за всичко, което хората смятат за човешко. За всичко онова, което ни дефинира по-висши от останалите същества. Когато трябва да прекрачиш своята собствена генетична линия. Всичко това е Зора. Престъпването на граници, разбиване на стереотипи.  Колко е трудно да сме хора, когато сме единствените такива наоколо.

                Зора много напомня на сборник от социални експерименти. Какво биха направили хората в тази среда? Кога ще е онзи момент, в който ще изкрещят „НЕ МОГА ПОВЕЧЕ!“ и ще преминат линията на разумното, като започнат да се държат като първобитни?

                Думите трудно описват това, което сърцето иска да каже. Книгата напълно премина като булдозер през моите виждания за фантастика и оцеляване на човешката раса.

                За своите 273 страници, Зора предлага едно невероятно изживяване и отваря път на другите две книги да покорят сърцето ви.

                По-късно тази седмица, може да очаквате и по-сериозни анализи на героите и атмосферата, но там ще има много „Спойлери“, така че ако не сте чели книжката – сега е момента да го направите!

PS. Анализа не се получи изобщо, така че ще го пропусна. ;/ За в бъдеще ще се опитам да прокарам такъв проект, но просто осъзнах, че още не съм готов за нещо подобно.

"Буреносен Фронт " от Джим Бъчър

               

                Тази вечер съм си дал за цел да ви представя последната книга, която прочетох, а по-точно Буреносен Фронт на Джим Бъчър, първата от Досиетата на Дрезден.

                Когато започнах да се интересувам от материали, които могат да ми помогнат с кариерата на писател, на много места намирах следния пасаж – „Трябва да се научите да мразите главния герой. Колкото повече го измъчвате, колкото повече го тормозите и колкото повече му съсипвате живота, толкова по-интересен ще е за читателите. Не се и замисляйте, ами го ограничете по колкото може повече параграфи, нека носи света на плещите си!“. Тогава, с ръка на сърцето, мога да си призная, че изобщо не го схванах. Тази книга ми отвори очите.

                Хари Дрезден е толкова мразен от Джим Бъчър, че буквално целият му свят се разклащаше всеки път, когато на злия гении - автора му хрумваха все по-ужасни и по-ужасни инциденти, в които магьосника да взима участие. Техниките, които биваха използвани, за да скрие потенциала на главния герой бяха майсторски изпипани и с финес. Усещате как вече е стигнал дъното, огромен скорпион се кани да го убие, нашият човек не само е с раздран крак и приятелката му Мърфи е на прага да умре, но тя някак си намира сили да го върже и с белезници, което допълнително обърква ситуацията. Точно такива смахнати неща се случват в книгата. Точно такива!

                Поредната сбъркана, хронологично статия от моя страна, но сега ще се върна към ядрото. Хари Дрезден, главният герой и разказвач в книгата, е магьосник в модерното ежедневие. Техниката го мрази и само присъствието му е в състояние да развали електроуред. По характер се пада добродушен самотник, споделящ живота си с котката си Мистър и перверзния череп Боб. Над главата му виси проклятие, което всеки момент може да му донесе смърт чрез посичане... Това за него е съвсем нормално. Нещата започват да се объркват, чак когато полицията го наема за консултант, заради две убийства извършени по изключително жесток начин.

                Стилът на писане е доста смилаем, черният хумор дебне от всяко ъгълче, това носеше усещането, че с Дрезден сме си първи приятели и той е отскочил да ми разкаже как е прекарал времето последната седмица.

                Магията като елемент е много добре замислена. Липсват баналности, всичко е в рамките на добрия тон. Главният герой може да изрече доста повече от една магия. ((Фламел) Продължавам да се чудя защо сравнявам двете книги... ) Магията е представена по скоро като наука, от колкото като „чудо“. Главният герой използва рационално мислене, което много усилва напрежението на моменти.

                Като цяло всичко в книжката си е на мястото. Историята е сред най-добрите, които съм чел през годината. Библиотека Галактики са направили поредния качествен избор.

               

Уравненията на живота - Саймън Мордън

               Ако си представим, че животът ни е едно уравнение с хиляди неизвестни, то отговорът му сигурно ще се крие далеч зад интегралите, диференциалите и функциите, от които зависи всяко наше действие. Ще стигнем до извода, че всъщност единствено късмета в повечето случаи е това, което кара нещата да се случват по начина, по който ние искаме.

                На пръв поглед главният герой във тази книга има по-много от него. Късмет, че спасява момичето. Късмет, че се измъква от гангстерите. Късмет, че намира огромна двуметрова монахиня със зареден автомат... И от там всичко тръгва на обратно. Сърцето му спира; Руската мафия се оказва по петите му; Японска неоякудза  го забъркват в неприятности; Нахакано ченге си играе с живота му...  Нататък нещата изобщо не се успокояват. Странните неща, които му се случват са неизброими.

                Нека да изравним уравнението.

Руска Мафия + Нахакано ченге + Неоякудза + Отказващо сърце + Награда за главата му = Правото да се разхожда жив и да диша мръсният въздух на метрозоната.

                Забутах ви твърде навътре в историята. Нека започна от самото начало.

                Самуил Петрович – среден на ръст, рус и интелигентен физик, емигрант и от части социопат, руснак по произход. Гении със стабилна психика, привикнал към еднообразието на живота.  Местожителство – Метрозоната. Краен квартал на Лондон, който е пренаселен от емигранти след Армагедон. Невероятно силен образ! Авторът умело си играе със съдбата му и това доставя страшно удоволствие.

                Обстановката – Най-силната част от книгата. През цялата книга имах чувството, че небето се втечнява и на малки капки олово се стича по главният герой. Всичко беше толкова живо, толкова мръсно, толкова...истинско и в контраст на това - виртуална Япония. КРАСОТА. Сериозно, тази пост-апокалиптична обстановка ме накара да се дивя и да подскачам на всяка страница. А всичко се случва кажи речи след петнайсетина години.

                Сигурно ви загубих някъде към средата и сега се чудите за какво изобщо говоря. Ами доста шашава книга си е. Готина, иновативна, разнообразна, като за леко и приятно четиво. За финал ще свържа всичко това и химията, като изтъкна, че това е едно много добре изравнено уравнение, което може само и единствено да ви допринесе приятни часове пред книжката.